Доста слабо проучената история на Никейската империя (1204-1261г.). ни дава един  различен исторически ракурс на приемане на собственото си поражение.

Независимо от прокламирания стремеж на ромеите да съхранят статуквото, динамичното развитие на средновековното западноевропейско общество нанася унищожителен удар върху държавата на Новия Рим.  От времената на св. Константин Велики Византион – Константинопол- Новия Рим  е станал център на християнската монархия и идея за съхраняване на чистотата на вярата, която е приета от народа на ромеите. Тази идея се развива и до предприемането на действия за нейното разпространение сред другите племена и народи. За такова било обявено нейното метафизично служение, което тя смятала, че изпълнява ползвайки се с особенното Божие покровителство.  Чудесната помощ свише (внушила на няколко пъти българите да размажат противниците на Новия Рим) спасявала империята от може би неминуеми катастрофи в продължение на цели девет века.  Но към края на XII   в. Византия вече престанала да съответства на своята историческа мисия и се насочила към крах. Управляващия истаблишмънт се насочил към Латинския Запад. Изцяло корумпираното чиновничество забравило за какъвто и да е държавен интерес.  Висшите класи се занимавали изцяло с лично обогатяване за сметка на едва изживяващите нисши слоеве от населението.  В овладените от селджушките турци  малоазийски области византийското (в голяма степен трако-фригийско население) християнско население дълго се борило да съхрани вярата си, но постепенно преминавало в ислям. Всички противоортодоксални християнски секти без арменците, които благодарение на връзките с папата и латинския Запад изживявали период на разцвет също преминали в ислям. Точно тогава изчезнали завинаги павликяни, манихеи, малоазийски несториани и богомили.

Разбира се предприетия западен Блицкриг не би имал успех при други политическо-икономически условия, но през 1204г.  всичко на всичко 15 000 латински кръстоносци с щурм овладели добре укрепения град с милионно ! население. Самия гарнизон на града превъзхождал петкратно по численост западните нападатели. В резултат на удара бандата бродяги рицари овладели голяма част от балканските владения на империята. Не бил голям проблем, защото никой не мислел да воюва с тях, да се съпротивлява, да спасява столицата или да защитава Православната монархия. Местната администрация куикли предложила щедро своите услуги  на новите хазаи. Сред нисшето общество  царяло пълна апатия към всичко случило се и даже злорадствало към заграбването на богатата столица. Местните сепаратисти побързали да провъзгласят независимост. Епир, Трапезунд и някои острови се превърнали практически в независими държави. Първата уния с Рим преминала почти без никакъв антагонизъм.  Папа Инокентий III изпратил в завоювания град свои легати, които подчинили голяма част от местното духовенство, удовлетворявайки  правото му да служи по източен обряд. Дори смятаната за крепост на Ортодоксията Атонски полуостров приел латински епископи.

Виждаме, че днешния държавен развал  много подхожда на тази картина, такова било и положението на Българската държава по времето на османското нашествие на Балканите.

Защо все пак Византия се възстановила и забавила хода на историята ? Защото въпреки всичко в разпердушинената империя се намерили  немного византийски патриоти ревнители на Православието които били готови на решителни действия. Правилно оценявайки  ситуацията, те разбрали, че процесът на разпад е неуправляем и всичко което до този момент олицетворява държавата е загубено, те напуснали Константинопол. Избирайки ден преди падането на града за цар Теодор Ласкарис, патриотичните сили напуснали столицата и основали огнище на съпротива в тракийската планинско-гориста местност Витиния.  Изборът на мястото бил продиктуван не само от геополитически , но най-вече от метафизически съображения. Знаменателно е, че именно в Никея (името означава “Победа”)  е градът в който са се провели Първия и Седмия (последен) Вселенски събори на които се утвърдили основните положения на философско-политическия модел на държавата , която била разбита и предстояло да се възстанови. В Никея се стекли и църковните йерарси, които не се подчинили на Римския папа и избрали свой православен Никейски патриарх. Тук ще отворя нужната скоба и дебело ще подчертая, че картината разбира се никога не е черно-бяла и за да се застраховат един вид, а и да помолят от българите помощ – дали синхронно с никейците, дали по друга инициатива последния Константинополски патриарх преди падането се оказал в България с предложение венчаване в царство на доскоро считания за “αποστάτης” Калоян. В тази връзка се предлагала и автокефална църква, защото  - “ Imperium sine Patriarca non staret”.  Разбира се, българите никога не са били обременени метафизично във връзките си с Рим за разлика от Константинопол и това предложение “ва банк” – умрете за нас за да победиме, било претълкувано от цар Калоян по мизийския пример – “Както, когато и където Ние кажем “.. Днес обаче, не притежаваме мъдър управляващ елит, който под ръководството на нов цар Калоян да вземе най-правилното решение пред лицето на врага. Това е особено важно в случая, когато Българската държава е изправена пред ново поражение пред врага. Затова се замислям, дали нямайки възможност за Калояново решение, бихме осмислили правилно Никейския пример.

Разбира се в схемите на рускогръцките ортодоксали, представители на провиденциалния философски поглед на историята няма място за цар Калоян, който бил “униат”, нападнал “богохранимия град Солун” (който всъщност бил под властта на онези, които си лъскали ботушите с мирото на онзи ангел-хранител на града св. Димитър Солунски) и бил  УЖ убит от него.  За представителите на вулгаромразните фанариоти, които нямат нищо общо с витинските никейци, обаче е по-важно, че българите били ромеоктони, униати, предатели, че на всичкото отгоре искали да влязат в заветния Нов Рим. Затова за тях по-важни факти ще представляват незначителни детайли от картината, напълно съзнателно пренебрегвайки величествените и смазващи победи на българските войски под ръководството на цар Калоян над латинци, маджари, сърби и предатели гърци.

Важно било за фанариотскитетатарофили, че никейския патриарх дал автокефалия (между впрочем напълно неканонично) на Сърбия, ръкополагайки първия сръбски архиепископ св. Сава Сръбски и митрополит Кирил Киевски, който бил сподвижник на княз Александър Невски . Разбира се това са по-късни събития от 20-те и 30-те години на XIII в. , които нямат нищо общо със спасяването на Православната кауза в геополитически и философски аспект.

Пренебрегването на участието в Божия промисъл на българската държава и частно на цар Калоян с измисленото му убийство не от кого да е от патрона на собствената му фамилия (не са малко людете по света и у нас, които не знаят , че Асеневската династия за свой личен покровител приема именно св. Димитър Солунски ) ще тежи единствено на съвеста на фанариотско-болшевишките историци, повтаряни в хор от местните интернационални гъзолизци доста време и до днес. Именно Калояновата армия ще бъде Бичът Божий, който да съкруши опасните врагове на Никейците, а не измислени селджуки, които в този момент се намират в сериозни династични войни , татари, които мачкали по поръчка на никейците селджуките , треторазрядни сърби и още по-долу разрядни епирци, арменци и трапезундци , които имат доста нисък дял в този исторически момент.

Няма да излъжем , ако кажем, че никейците наистина също се съпротивлявали до последно в своята цитадела Витиния. Те били спасени от западните мечове, обаче именно заради победата на българското оръжие, което се разпространило от Одрин до Солун и от Белград до Атина по думите на св. патриарх Евтимий. Никейското царство в крайна сметка получило нужната глътка въздух за да разпали у византийците изгасналата им ревност към Православието и неговото национално или по-скоро държавно  облачение. Първите три Никейски императори : Теодор  I Ласкарис , Йоан Дука Ватаци и Теодор II   са били наистина хора подобно на българските Асеневци с гореща вяра, стоицизъм, енергични икономи и мъжествени войни. Удивителния канон към Пресвета Богородица , преведен веднага и на български започващ със словата :” Скорбних наведение” и поместен на края във важната литургична книга “Октоих”  е едно от многото произведения на Теодор Ласкарис, женен за българката Елена Асенина, представящо молитвеното му излияние на неговата душа.

Уникален е и запазения отговор  на Йоан Дука Ватаци към предложението на Папа Инокентий Iv за уния . Отвръщайки  на неговата  насмешка – “ Какъв цар си, като стоиш в гората, а не в столицата?”  - императора отговорил :” Цар е този не който управлява стените, кулите, не камъните и гредите, а вярващия народ. Народ е също така този, който заради съхраняване на вярата си е оставил столицата и се е събрал при него в гората”.